Отричане
Омръзна ми от безпризорно търсене
(доброто, казват, все било напред),
а пътят ми май взе да се разкъсва…
От ден до пладне гоня чужд късмет.
Преглъщам истината, че боляло,
ако я кажеш в нечии очи.
И вече нямам ни душа, ни тяло,
които да са чисти, без лъжи.
И пак си слагам лъскавата маска,
пред нея се отварят сто врати.
Пред публика, която ръкопляска,
да бъдеш прям до лудост не върви…
За да съм в крак, поканих си Рогатия,
той да ми бъде водещ пред света…
Знам, че отдавна сричаше душата ми,
но в тази роля чак се престара…
Развихри се и спретна сто сценария –
ту бях надменна, с ледена душа,
ту мамеща с лъжите си красавица…
Май с него станах дяволска жена.
И само в нощи, тъжно нецелунати,
щом в клоните луната се стаи,
събличам тази кожа от безумие
и знам, че много, много ме боли…
До следващото утро на отричане.
Единствен ти познаваш ме така –
жена, която огъня обича
и в стихове изплаква любовта…
© Йорданка Господинова All rights reserved.
