Отронена сълза
Всяка рана след време зараства
заличена след многото дни.
Само болката тихо пораства
и в душата безцветно цъфти.
Да, боли от любов, от раздели,
от потъпкани чувства без жал,
от обида, от приятел уж верен,
дето в гръб ти забива кинжал...
Но една с черни лапи те сграбчва -
свидна рожба загубиш ли някога.
Тази мъка зловеща те смачква,
а сърцето умира посякано.
И потъваш в най-страшната яма,
мъртвожив си (доскоро човек)
"Но защо, как...?" - крещиш. Вече няма
смисъл нищо, за жалост... и лек.
Затова, Боже, моля те, много!
Опази всички малки слънца.
Не почерняй семейства отново.
... паля свещ и отронвам сълза.
© Жанет Велкова All rights reserved.
