Отронено
Защото съм от дъжд... А дъждовете
с Любов и с Океан не се римуват.
Незрими са, отвъд са бреговете.
А себе си не мога да преплувам.
Събирам късчета от обич, разпилени,
но как в Живот, без теб, да ги нанижа?
Дъждът вали безспир, по-силен е от мене.
И мога само стихове да пиша.
Видение си – все не те достигам.
Докосна ли те, сякаш в миг изчезваш.
Единствено в съня ми нощем идваш –
да ми напомниш, че без теб съм Бездна.
В зелените ти ириси се давя,
до дъно всяка жажда измълчала.
Аз болката ще мога да забравя.
Но белезите как се заличават?
Загръщам се от студ със тишината
и само с птиците за теб говоря.
Как искат с тях да полетя, ятата,
но знам, че много късно е за полет.
Ще скътам във душата си мастило,
преди със този свят да се сбогувам.
И в следващите пак ще роня стихове...
Един живот не стига да те изтъгувам...
––––
© Светла Илиева All rights reserved.
