Овали
Овали
Понякога ръката ми
е ръб на мида –
порязва и боли до вой.
или дъга, покров извит,
над стихналата клада
на живота - тогава
биволите му подсторва
да вървят към талвега
и изворите с бяла сол.
Събрани две, и дланите
са твърди хлябове,
омесени без квас, пасхални,
и недочакали жътварите
да ги разтворят с устни,
ще съхнат камъни
безчувствени край пътя.
Като бадем да галят и вгорчават
виното, кръвта да се сгъстява,
и в песните, и с думите
да раждат с писък всяко утро.
Ръцете могат да прощават,
да връзват уроки и възли,
да вадят въглени и макове –
косите ми да ваят като луди,
очите ми да вардят от безсъние –
магическо яйце на Фаберже от диаманти –
ръце, без теб са мостове над Мейн,
над придошла река,
безмилостна, злочеста и вакханка!
?
Без теб са мъртви небеса -
безкрили белите юници на Европа –
кога ще ги открадне Зевс копиеносец?
О, вечни времена на тайнства
и незвезден мрак – отивам си в мита,
за да се върна пак
жена ваятел –
с ръце
по остри ръбове
да стържа камъка...
© Златина Георгиева All rights reserved.
