Палачът

Един палач по-рано се прибира,
не можал да сбъдне своята съдба.
Пред дървената порта спира и подсвирва,
но празно е и тъмно, няма никой у дома.

Навел глава, прекрачва прага,
а за гърлото го стиска тишина.
Ръцете му треперещи, сковани,

ключът се бори да не отключи таз' врата.

В главата му се чува шепот,
като на призрак, сякаш ангел бял.
Без да го е виждал, знае,
че това е онзи негов блян.

Блян, тъй светъл и невинен,
в лицето на една жена.
Той си спомня колко беше влюбен,
когато на ръце я внесе у дома.

А после всичко някак си се изпарява
и светлината се превръща в мрак.
Един палач очи затваря
и изпълва полека го гневът.

Спомен чер от миналата вечер,
когато пак по-рано се прибра.
Искаше единствено да го прегърне
неговият ангел бял на пътната врата.

Но неочаквано с вик ужасен
светът му светъл бе сломен.
С друг мъж, храбър и прекрасен,
в прегръдката на ангела му бе сменен.

Палачът яростно тогава

своята секира вдигна в замах.
На пода падна, сгромоли се
онзи момък хубав, млад.

А своя ангел бял поведе
на площада, пред дръвника чер.
Та там всички да я видят -
Ангелът от Дявола роден.

Но ето го, по-рано се прибира,
не можал да сбъдне своята съдба.
Че любовта към ангел тъй лесно не умира,
не можеше да я загуби от своята ръка!