Паднала е мигла
Паднала е мигла на луната,
някъде по лявата й скула.
Тя ли ме е учила да чакам,
топлите ти устни да целуна.
Може би нощта ме изпреварва,
прави ме съвкупност от нещата,
дето само в тъмното се вярват,
след като приспим огледалата.
Синя съм, защото си надежда.
Падат ми смутените звездици.
Колко дългооко те разглеждам
в сляпото на своята тъмница.
Пращаш ми от кратерчета думите.
Могат ли за всичко да прощават?
Сто на сто в зависимости губят се,
дребните неща, а ти оставаш.
Пазиш ме да пазя равновесие.
Даже не държиш да обяснявам.
Мигла от луната ти донесох...
Помечтай си нещо! Обещава/м!
