Пак към теб
Една любов, която няма да се прероди.
Една любов очаквана, бленувана.
Една любов, една любов – преди.
Една любов, една река преплувана.
Събуждам се със мисълта за теб.
Отварям очите си смътно искрящи.
Образът ти стои пред мене, макар блед,
похабен от болката, от спомените прашни.
Поемам от въздуха свеж,
твоя аромат обонянието пак долавя.
Миналото блещука – запалена свещ.
Ах, защо си позволих да си спомня – не зная.
Не искам пак да ме боли,
да чувствам празнота без тебе.
Сега за миналото сещаш се, дали?
Или сърцето ти стои заключено за мене?
Не тъжиш ли и ти, поне малко?
Не си ли спомняш как преди
стояхме влюбени на онази пейка?
Ах, аз си спомням и боли.
Вървяхме двамата по пясъка студен,
морето пееше си своя песен,
а ти говорейки, вървейки с мен,
разказваше истории по начин интересен.
И сигурно не нещо увлекателно било,
но аз захласната, улисана по теб,
блуждаех, мислейки кой знае за какво
и любувах се на приказката вред.
О, любов, мой всесилен покровител,
недей ме мъчи повече така.
О, страдание, мой ангел-хранител,
остави ме намира, не искам да чувствам обич сега.
© Симона All rights reserved.
Браво!
