Палачинки без картинки
Пак при баба съм на село.
Тук израствам като ръж.
И за месец-два аз смело
от момче ще стана мъж.
Ходя с нея по полето
да поливам кукуруз.
Вечер с другите хлапета
гоня всеки автобус.
Дядо Петър ме научи
как с хвърчило се лети.
Храня Нора – тя е куче,
но си имаме мечти.
С нея до върха далечен
двама ще се изкачим.
- Искам да те виждам вечер
с книга! - баба ме гълчи.
- Аз на твоите години,
Петьо, всеки миг четях.
Правя се на глух. Ще мине!
Важно да е без пердах.
Но следобед пак ме почва,
че държал съм все таблет.
Списък дълъг ми посочва.
Ни писател, ни поет
иска ми се аз да бъда.
За какво ли да чета?
С Гугъл мога да обсъдя
информация, а тя
нямала е като мене
мил всезнайко под ръка.
Затова сега проблеми
ми създава. Но така
настоява, че от нея
вече нямам миг покой.
Дядо слуша и се смее.
В разпра не участва той.
До възглавницата снощи
баба сложи тлъст роман.
Бил за мен. И каза още:
- Не плачи, че е голям!
И с фенерче под юргана
чела съм, тъй гладна бях!
Неизяден не остана
ред, че винаги четях!
- Бабо, спри се с тези книги,
с тях до гуша ми дойде!
Стреснат, дядо ми намига:
- Що за приказки, дете?
- Аз дойдох за въздух тука,
не за вашия тормоз! -
им извиках, сгазил лука,
с истината като коз.
Сутринта една табела
сложих двама да четат.
"Ти от книги си дебела,
но на мен ми се ядат
топли, вкусни палачинки.
Щом голям съм - без картинки!"
© Мария Панайотова All rights reserved.
