Палечките щом пораснат
Когато риза от коприва ши,
един поет, с душата на разбойник,
за Палечки – светулчени души,
за да закърпи всичките пробойни.
Когато жива носеше вода,
в черупката от лешника, от лани –
да утолява, жаждата, глада
и някак си, магията да стане.
За Палечките лунните лъчи,
плетеше той – стотици златни струни,
та болката приспана, да мълчи –
да може всяка, с обич да целуне.
А вятърът огъваше, в поклон
и мълниите – що в небето властват
Но знаеше поетът, звезден дом,
го чака – Палечките щом пораснат...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
