Палимпсест
По кожата на бял агнец
историята скръбно пише
с писец от трън на чер венец
последното четиристишие.
Видение на луд пророк
световен край ли предвещава
или поредния урок?
Падение или пък слава?
Знам вече, че не съм една.
Не съм безмълвно огледало
на гордост нечия, вина –
щом имам съвест, съм везна.
Знам що е край и що – начало.
От уробороси – ташкън,
пуснете хамстера на воля!
С прът в колелото – слънчев трън,
ще счупи робската си роля.
Животът ни е палимпсест –
съборен, с изход – еднократен.
Оставят диря – срам и чест,
в нас всеки грях и всяка святост.
© Мария Димитрова All rights reserved.
