Палитра
Един ден спря над планината
дъждът и дълго се оглежда,
а после наснова с дъгата
гранче разноцветна прежда.
Разбрида алени фитили,
над синьо-облачни фъндъци
вълма от теменужен прилив,
екрю с кафяво нафъстъчено,
зелено морско, тъмeн беж,
невен оранжеви цветчета
и пухкав бял водовъртеж
с глухарче, духнато в небето.
И черно за адет не капна,
валя стоцветие в излишък.
Гората смаяна припламна
и дълго аромат издишаше
подир града, подир умората,
площадите и детските градини.
Дали успяха да усетят хората
любовните ù ласки по комините,
където птици се завръщаха
в гнездата, трудно презимували
и дълго стелеха над къщите
песните си и целувките.
Тогава, зная, Господ смигна
на този свят, от грешност тежък.
И подарил му бе една усмивка,
за миг забравил за брътвежите,
препускането, тротоара,
с разбити плочки и сърца,
души, обрамчени в квадрати
и хиляди навъсени лица.
Въздъхна сам, уми ни с доброта,
изтри чернилката и кишата
и после четките си той прибра.
... И този ден си бе отишъл.
© Валентина Йотова All rights reserved.
