На Ив.
Мъглата зад прозореца пълзи-
тополов пух в зеницата ти чужда.
Примигвам. А в окото на Париж
един коварен спомен се събужда.
В почти забравена от теб сълза
дълбока колкото да ни удави
се смее Сена. Сякаш не река,
ала жена е. И така го прави,
че гърлото ми стисва отведнъж.
Увесвам нос под Айфелова кула.
А после плисва в предпотопен дъжд, ...