Париж
На Ив.
Мъглата зад прозореца пълзи-
тополов пух в зеницата ти чужда.
Примигвам. А в окото на Париж
един коварен спомен се събужда.
В почти забравена от теб сълза
дълбока колкото да ни удави
се смее Сена. Сякаш не река,
ала жена е. И така го прави,
че гърлото ми стисва отведнъж.
Увесвам нос под Айфелова кула.
А после плисва в предпотопен дъжд,
смалил животът ни почти до нула.
Стои градът - безсмислен, шумен, сам.
И ние в него. С две, три шепи време.
Ресници пред мъгливият му ден
отпуснем ли, сънят ще ни превземе.
Той тази малка смърт не ни спести.
Попита: „Как се казваш?” И забрави.
Сълзата му в очите ти блести.
А в нея моето сърце се дави.
2014
© Росица Младенова All rights reserved.
