Проклет от свойте вечни идеали,
надигаш високомерен поглед към мен,
с очите си тъй студено в мен се взряли,
повече от всякога изглеждаш променен.

Не помниш ли онези стари времена?
Бяхме неразделни - като деня и нощта.
Но изчезна ти, потъна в студената земя
и по теб остана ми единствено скръбта.

Ти нарани сърцето мое с внезапната си липса,
кристалната зима тъй болезнено те отне от мен.
Тази болка не би могла от никой поет да се описва!
Да прегърна остана ми само камъка студен.

И хиляди сълзи да изтекат от мойте печални очи,
няма повече да усетя щастието да зърна усмивката ти!
А снимката ти на бюрото ми вечно ще си мълчи,
когато сънувам как звъни гласът ти.

И пак поглеждаш ме с очите си, от студ вкочанени,
досега не слуша ли речта ми?
Стой възможно най-надалече от мен, замразени!
Дано ти стига - ти открадна любовта ми!