Песен
Понякога времето оставя следите си
върху лицата ни. Изпръхнали от отчаяние
и слабост, винаги безгрешни сме.
И не приемаме ни помощ братска, ни съвети...
Останаха ли хората с лица от горест
истински? На бели платна рисувам
и понякога си мисля, че е лудост
да живея. В свят от бреме.
Поглеждам в огледалото и виждам
не себе си, не теб, а ласката на
последната ни спътница, на болката.
И шепне ми със свити устни, че
не аз съм човекът, когото, уви,
познавах за себе си... За всички други
бях ненужен. Аз още стъпвам...
Понякога се гледам в образ огледален
и си мисля, че греша. И не, о, не!
Не бе за мен светът. Аз не познавам образа отсреща.
И не ми е нужен, щом болката на свято
отчаяние почука на вратата.
Виждам птиците - черни врани
пеят на гроба на още живи войни.
Погребваме се, като мразим себе си
и братята до нас. И вием като кучета,
когато се почувстваме сами,
изгонили и родните си майки със омраза.
Поглеждам се във огледалото и виждам
не себе си, а демон, вплетен в тялото
ми грешно, прокудило дори сърцето си...
© Криста All rights reserved.
