Песента на Караджейката
Когато бях дете, обичах
на хляба дъхавата кожа –
препечената му коричка.
И не дочаквах да го сложат
на масата, крадях си тайно –
отчупвах залчета от края.
С дъха на огъня незнайно
отварях портите на рая.
Усещах първо как разрошва
хлебарят с пръстите си топли
косите бели на брашното –
припява му с любовни ноти.
А после бавно утолява
с вода пшеничната му жажда,
лъжичка сол, мая за слава –
и ето че така се ражда
под дланите му и набъбва
тестото като гръд девича,
за първи път когато тръпне
от усета, че я обичат.
И после бухва, ще разпука,
в желания и страсти стене
за нощ, в която само бухал
дере на утрото сатена.
Щом хвърлят я в окото черно
на огнената пещ, трикратно
расте в утробата копнежът
за юлско млечнозвездно лято,
когато камък воденичен
притраква в проста караджейка –
пропуква съчка, сънно птиче
примамва с песен чародейна
по лунен калдъръм да тръгнеш
към кули с бойници и стражи
и щом на сутринта се върнеш –
видяното да го разкажеш.
© Валентина Йотова All rights reserved.
И чисто...
