Петлето
От съня неспокоен, парцалосан, разбуден,
този град на бетони изръмжа като чужд
на любов, на копнеж, на стаено мълчание,
врял в безсмислен брътвеж и кипял в отчаяние.
Кой довлече отнейде свойте мисли греховни,
плисна в жълто-червено песента си съдбовна?
И над изтока блесна пролом в тъмнината
и проби поднебесния гнойник на мрака.
Млад безумец разцепи синевата със гръм
и зората потече над площадите сънни.
На ефира гръдта с остри шпори разпори.
Затрещяха прозорци с изтръгнати щори.
Бесен беше прибоят на внезапното утро.
Засвистя като екот, затръби като рупор
плътен, яростен, весел смехът на петела.
И градът се отърси като стара дантела
от омраза и прах, от делнична плесен,
от досада и страх, от фалш и предвзетост,
от усмивки редовни и мисли стандартни,
от фрази бездомни и премерени крачки,
от трамвайните релси, тролейбусните пръти,
минижупи с ботушки, татуирани пръсти,
необръснати бузи и невчесани плитки,
престарели цветарки и увехнали китки...
... А петлето крещеше и дереше гърлище.
И небето пламтеше – разжарено огнище!
..............
Щом има любов или дъх теменужен
и надежда, че някому още си нужен,
и навън те посреща къс сатен синева,
значи има го някъде петлето в града!
© Валентина Йотова All rights reserved.
