Писмо до Емили
Лельо Емили,
здравей!
Малко ме е срам да пиша.
Днес пчелиците са на изчезване.
Въздухът ни труден е за дишане,
камо ли пък за летене.
Някак за крилата тежък,
лепкав е.
Трудно е на пеперудите
да си завъртат вретенАта.
Като от преди да са започнали
нишчицата дърпаме
към себе си
на времето.
Малко са ни се обезцветили и небетата.
А от там - цветенцата не могат да се напоят достатъчно
и ми изглеждат бледи.
Слаби стръкчета
се раждат разболели се.
Пак добре,
че същият е - залезът.
Лельо Емили,
срамувам се понякога от себе си.
Най-вече ме е срам,
че го отдавам на това влияние -
на времето.
Че търся някъде навън проблемите.
Ти мислиш ли, че са в сърцето ми,
наистина?!
Боли ме, щом си го помисля.
И моето лице е малко бледичко.
Но хлорофилът във очите ми
проглеждал е!
Понякога не мога да го задържа достатъчно
и се просмуква с' сивкавото на пердетата.
Не си мисли, че ти говоря за мъглата.
Аз помня с детството си
колко беше хубава.
И как от нея се напиваше тревата ни,
и после колко сочно зеленееше.
Ах, колко беше хубава тогава.
Сега се е сменила и мъглата, даже.
Не мисля, че и тя си спомня своето значение.
И май се е загубила във себе си -
не може да се вдигне от главата ми.
Чуй, лельо Емили!
Ще бъда честна,
крайно време е.
Защо не мога да обяздя интелекта си -
а трябва да препускам вече
със съдбата си?
Защо тежат ми пагубно клепачите
и чувствам,
че не мога да си служа с клечките?
Отчайвам се.
Виновник за това, самата аз ли съм?
Аз трябва толкова неща да сътворя.
Да си плета устои
като паяче.
Едно парченце да не бави
пъзелът.
Да не забавям кръговрата
в броеницата.
Все още са ми малко бръчките.
Все още виждам ясно със очите си.
Къде ми е жеравата от вдъхновение,
която пали им искриците?
Понякога си мисля, че изтляла е
съвсем.
Съвсем усещам отговорност за това,
че факелът не мога да запаля.
А трябва да го пазя,
да горя
и огънят му да пренасям.
Така се чувствам слаба
за мечтите си.
Поглеждам към цветенцата
в борбата им.
Макар да са израсли бледички -
пораснаха -
стремящи се
да съхранят с живота си - лъчите ти.
Кажи ми, лельо Емили,
как птиците
в крилата си да върнат вятъра?
Днес, знаеш че са на изчезване
пчелиците.
И някак непосилно за цветята е -
разцъфнали в средата на Декември -
жизненост.
© Северина Даниелова All rights reserved.
