Писмо от моята любима
Излез на площада, щом вече ме няма:
и кажи – Тя от вчера ми липсва,
облече червената рокля с воланите
и на кок си повдигна косите.
Слисан пазачът да спре, да се блещи:
– Беше нощем, когато пристъпи
към мене с хляб и чорбица от леща.
И лицето ми после избърса
с лунната кърпа в очите си,
усмихна се топло под шала.
Ех, в такава жена да се кръстиш -
ще покръстиш даже и Дявола!
Пощальонът да спре колелото си:
– Тя пишеше много писма –
чантата ми жужеше от стонове,
целувки, обич, щедрост и смях.
Да въздъхне млекарят – Бе знойна,
красавица, и ханш, и крака…
как кръшно въртеше походка.
Ех, жалко. Такава жена.
А певецът да млъкне, загледал
монетата в задния джоб.
– Един ден тя каза – Попей ми.
Заплати ми с пари и любов.
Ти мълчи, мили мой, замълчи си.
Цял живот покрай мен си мълчал.
... Само знай – както ти си обичал,
никой друг не е успял.
© Стефан Балди All rights reserved.
