Забивам пръсти в сухата земя,
усещам как пулсира, тръпне, стене.
Навред е разпиляна тишина
и лепкав мрак душата ми обзема.
Сега е пролет /казват че било/,
а всичко е до болка изгоряло.
Клонаци, тръни, счупено перо
от птица – безвъзвратно отлетяла.
А жаждата добива канска мощ,
завзема всяко смислено пространство.
Но кой ли днес признава, че е лош,
освен добрият, стъпкан от пиянство? ...