Плацебо
Боли ме, боли ме, боли ме!
Там, надълбоко в сърцето!
А ти си забравила моето име
и не помниш даже лицето ми.
Че любовта, кога е незрима,
спира да топли душите ни.
И с теб е така - щом ме няма,
не искаш да видиш очите ми.
Не искаш да видиш и пръстите,
които тъй нежно докосваха.
А страх ме е - в тъмното кръстя се
и се моля за теб - омагьосан съм -
със страшна и силна магия!
И зад стотици врати е заключена
вярата. И сякаш в килия
доживот да живея научен съм!
А любов в мен извира, залива!
Като вулкан един зъл, демоничен!
Изригне ли той, пак се скрива,
като през зимата мъничко птиче,
което от снега се страхува.
Попарваш ме като кокиче,
което за пролет бленува
и слънцето нежно обича!
Попарваш ме! Толкова ледено
като безмилостен вечерен вятър.
И вълните се издигат на гребени
и цветето мое подмятат...
И то ще умре! Аз не зная -
дали след него пролет ще дойде?
Но с очи устремени в безкрая
аз не ще спра да ходя, да ходя!
И стигат ми двечки ръцете,
и ми стига, че чувствам краката си -
да усещам как бие сърцето ми;
да усещам как тупка земята!
И това е, това е достатъчно!
Светът да живее сред мене -
да ме тормози със мъки загадъчни,
да ме кара да пъшкам и стена,
че тогава, тогава живея!
И често си спомням за тебе.
И през болка, през сълзи аз пея,
задето не откривам плацебо...
Там, надълбоко в сърцето!
А ти си забравила моето име
и не помниш даже лицето ми.
Че любовта, кога е незрима,
спира да топли душите ни.
И с теб е така - щом ме няма,
не искаш да видиш очите ми.
Не искаш да видиш и пръстите,
които тъй нежно докосваха.
А страх ме е - в тъмното кръстя се
и се моля за теб - омагьосан съм -
със страшна и силна магия!
И зад стотици врати е заключена
вярата. И сякаш в килия
доживот да живея научен съм!
А любов в мен извира, залива!
Като вулкан един зъл, демоничен!
Изригне ли той, пак се скрива,
като през зимата мъничко птиче,
което от снега се страхува.
Попарваш ме като кокиче,
което за пролет бленува
и слънцето нежно обича!
Попарваш ме! Толкова ледено
като безмилостен вечерен вятър.
И вълните се издигат на гребени
и цветето мое подмятат...
И то ще умре! Аз не зная -
дали след него пролет ще дойде?
Но с очи устремени в безкрая
аз не ще спра да ходя, да ходя!
И стигат ми двечки ръцете,
и ми стига, че чувствам краката си -
да усещам как бие сърцето ми;
да усещам как тупка земята!
И това е, това е достатъчно!
Светът да живее сред мене -
да ме тормози със мъки загадъчни,
да ме кара да пъшкам и стена,
че тогава, тогава живея!
И често си спомням за тебе.
И през болка, през сълзи аз пея,
задето не откривам плацебо...
© Валери Шуманов All rights reserved.
