Плачът на едно самотно дърво
Аз….
Като едно самотно дърво
без клони и листа,
без спомени и чувства,
изоставена така,
студена в свойта тишина,
в прегръдката на вятъра се гушкам…
Утеха намирам единствено в мрака,
където сълзите си тихо прикривам
и в спомени нежно заспивам…
Където с луната говоря по тъмно,
и гарвани пеят все тъй тъжно,
и ехото носи в себе си празнотата
на викове страшни за обич позната…
Да можех да тръгна…
Но… трудно е…
А как нужно е!
Как трябва да изкореня душата си,
живота си и мене
от този спомен толкова неверен,
измислен даже не вълшебен…
И корените си дори
ще трябва скоро да изтръгна,
които с любов в полето пуснах,
вярваща в Истинската
и желана любов за двама…
Обичах те…
до болка как обичах те…
Бях истинска,
като синьото небе,
а не красива измислица -
реална, до теб със сърце..
Остави... нека поплача за миг…
Сърцето ми дървено беше ранено…
а с времето дори ще бъде изпепелено…
Нека поплача за миг!
Колко е тъжен плачът на дървото, нали?
Да, това са сълзи…
Еми
© Ем All rights reserved.
