По "Аз имам теб. Без теб ще бъда пак..."
Разкъса огърлицата си зимата.
Разпръснаха се перличките студ.
Седя сама. На топло край камината.
Плета. На онемелия синигер звук,
на оголелите дървета пищни роби,
на дните окъсели - от лъчи стрелки,
гореща, за смразената земя, утроба,
път за реки, с премрежени от мраз очи.
Плета. Но самотата ми изпуска бримки
и пуф! Отлита всичкото на пух и прах.
Минало...
По пощата получих юли. В снимка.
Да я отворя твърде дълго не посмях,
че тъй съм учена, когато нямаш нищо,
е по-добре и безболезнено така -
да си останеш само със едната ризка,
отколкото да обгориш със студ гърба.
Но луда глàва съм и не изтраях,
надникнах. Отвъд снимката дори.
А там се извисяваше над бедността, омаен,
света в десницата си стиснал, Ти.
... несвършено...
Залепнах за теб. Като пясък за морското дъно.
Пък ти ме отне. От света. Като вятър перце.
Триумфира мигът, в който с летния дъх ме загърна
и зася любовта. В богато на фосфор сърце.
... вечно време
Разкъса огърлицата си зимата.
Разсипаха се перличките студ.
Седя у теб. Разпалена камината
дърдори; с някакъв си, непонятен, звук.
Изплита облачета бели чаят дъхав.
Като издигащ се нагоре пухкав сняг.
Ти имаш мен. Без теб сама, недъгава,
ще стана пак последния бедняк.
© Таня Донова All rights reserved.
