Разкъса огърлицата си зимата.
Разпръснаха се перличките студ.
Седя сама. На топло край камината.
Плета. На онемелия синигер звук,
на оголелите дървета пищни роби,
на дните окъсели - от лъчи стрелки,
гореща, за смразената земя, утроба,
път за реки, с премрежени от мраз очи.
Плета. Но самотата ми изпуска бримки
и пуф! Отлита всичкото на пух и прах.
Минало...
По пощата получих юли. В снимка.
Да я отворя твърде дълго не посмях,
че тъй съм учена, когато нямаш нищо,
е по-добре и безболезнено така -
да си останеш само със едната ризка,
отколкото да обгориш със студ гърба.
Но луда глàва съм и не изтраях,
надникнах. Отвъд снимката дори.
А там се извисяваше над бедността, омаен,
света в десницата си стиснал, Ти.
... несвършено...
Залепнах за теб. Като пясък за морското дъно.
Пък ти ме отне. От света. Като вятър перце.
Триумфира мигът, в който с летния дъх ме загърна
и зася любовта. В богато на фосфор сърце.
... вечно време
Разкъса огърлицата си зимата.
Разсипаха се перличките студ.
Седя у теб. Разпалена камината
дърдори; с някакъв си, непонятен, звук.
Изплита облачета бели чаят дъхав.
Като издигащ се нагоре пухкав сняг.
Ти имаш мен. Без теб сама, недъгава,
ще стана пак последния бедняк.
© Таня Донова Все права защищены