По Достоевски

                      Затова напълно се отказвам от висшата хармония.

                     Тя не струва колкото една сълзица дори само на

                                                               онова измъчено дете...

                                      Ф. М. Достоевски "Братя Карамазови"

Защо ме доведе в угаснал вулкан,

където проблясват в гланцирано черно

останки от чувства сред тлееща жар?

Не искам да страдам в угаснал вулкан.

Защо ме потапяш в пенливи вълни

от душеща пепел на спомени скръбни?

Там птица не пее, не никнат треви.

Не искам да тъна в пенливи вълни.

Да, знам, че дочуваш уж детско гласче

как вика за помощ и моли пощада

не ден или два, а вечност поне –

на кръста разпънато детско гласче.

И все го линчуват химери от прах

с лица разкривени и погледи алчни,

а то, посиняло от ужас и плач,

крещи: "Стига!", "Спри!" на химери от прах.

И аз го дочувам, гласа на духа,

как тихо се смее и даже флиртува,

понякога страшен, понякога благ –

измама е хищна гласът на духа.

Не чакам разплата, не съдя – не знам.

Единствено Бог вижда що е в сърцето.

Отдавна съм странница в пътя прастар.

Дали пак ще пиша, не искам да знам.

Но няма да стъпя пак в този вулкан

от спомени скръбни сред сенки невръстни.

Простила съм всичко в сърцето си – храм.

Където отиваш, оттам аз се връщам.

3.11.2019