По дългите петолиния на уморените сънища
По дългите петолиния на уморените сънища,
някой написал песен една.
Тя нямала край, ни начало, а думите,
се носели в въздуха, на бели крила.
Изцапани с мед се леели звънките тонове,
галели сладко наште души,
в сърцата навлизали и бавно ги стопляли,
оставяли сладка любов да пламти.
И днес, дълбоко в нас песента звучи,
тихо... в синхрон с нашите сърца,
но чуваме я нежно как шепти,
само щом любов разпали студената душа...
някой написал песен една.
Тя нямала край, ни начало, а думите,
се носели в въздуха, на бели крила.
Изцапани с мед се леели звънките тонове,
галели сладко наште души,
в сърцата навлизали и бавно ги стопляли,
оставяли сладка любов да пламти.
И днес, дълбоко в нас песента звучи,
тихо... в синхрон с нашите сърца,
но чуваме я нежно как шепти,
само щом любов разпали студената душа...
