По пътека от тръни вървим
Тебе тъй те стопи болестта,
че приличаш на вейчица слаба.
В двете сини очи-езера
и надеждата вече я няма.
И търкулва се тежка сълза
като камък в бездънната яма.
Твойте малки-големи деца
към небето крещят за пощада.
Но пощада не идва. Защо?
Ний по Господ ли хвърлихме камък,
та занича зад черния свод
на Косача злокобният блясък?
Тя, превита под тежкия кръст,
пада, става и пак продължава,
а духът ù, смалил своя ръст,
сила черпи, от где ли, не зная.
Майко моя, о, татко любим,
днес животът без жал ни разделя.
По пътека от тръни вървим
в тази наша последна неделя.
А тръбата тръби... Ето пак.
Ти живя на земята тъй кратко.
Хлопа тежка, зловеща врата...
Въздух... Моля ви! Въздух за татко...!
© Росица Петрова All rights reserved.
Съпреживях!
