По пътя
Не очаквай от мен да имам криле,
аз съм толкова, толкова земна.
Денем вятър във очите ми ще спре,
нощем тишина до мен ще седне.
Нямам във ръцете си вълшебства,
но мога слабия със тях да утеша.
Светулка във зениците щом светне,
знай, че крия под клепачите тъга.
Понякога съм нелогично няма,
думите са някъде и все се лутат.
Детето в мен с ожулено коляно
носи в себе си боязън на кошута.
Нямам над себе си синьо небе,
имам прозорец с перваз и саксии.
Толкова простичко, но пък поне
мога от хорската глъч да се скрия.
Не очаквай от мен да имам криле,
вървейки в камъка се вричах.
Ако тръгна нанякъде, зная къде.
По пътя земен се научих да обичам.
© Ани Монева All rights reserved.
