По пътя на живота
Път дълъг пред мен прострян,
До някъде извървян, някъде пропълзян,
Къде отвеждаш ме без капчица свян,
Не виждаш ли, че в душата ми няма вече плам?
Пълзя от болки изтерзан,
Изправям се, за да се предам,
Рухвам пак и, отново запълзян,
Промъквам се по пътя неизвървян.
Огънят, дето в сърцето ми нявга горя,
Загасен е от опустошителна вълна,
Невидима остана проронена сълза
По изгубената топлина.
Образ мъглив в далечината съзрях,
Ангелче, изваяно от шепа прах,
Протегна към мен ръка и онемях,
Истинската болка чак сега съзрях.
Толкова ли много се бях предал,
В стремежа си да заслужа обществен медал?
Толкова ли бързо бях свел глава,
Пред безморалния сатана?
„Изправи се и с мен продължи” -
Ангелчето бяло нежно промълви.
„Гордо глава вдигни и по пътя си ме преведи” -
Сякаш знаеше точно как да ме извади от собствения мрак.
Никой по пътя си не бива да пълзи,
Колкото и тежки да са неговите съдби,
А с гордо вдигната глава напред да се стреми,
Към по-нови, по-красиви висини.
© Милен Младенов All rights reserved.
)) 