По самодивски
Понеже, в село, всичките говорят -
поетите си падали по самодиви,
си рекох: „ Колко е да се престоря
и взема, че се дегизирам на красива?!“
Гюрлюк накърших, хвърлих два-три таса,
нахлопах си дантелената, бяла риза,
червило врътнах, пуснах си косата -
на самодива ме домяза, та артиса!
Понесох се със грация из двора,
луната горе, чак от завист се притули.
(Къде се мери с мене по чаровност?)
Вървя и пея, значи, в росните марули...
То хубаво, но взех, че се препънах.
(Таман без малко, някой да ме забележи.)
Защото двора, в тъмно, е потънал
и пуста котка все в краката ми се ежи.
Премяната ме спъна, самодивска
и си съдрах галоша на петата, вдясно.
За караконджул кучката ми ме помисли,
зала ме, и в плета се буфтурдясах.
Галошът ми отхвръкна в неизвесност,
в цял бой се изплющях, в лехата с лапад.
Чак ризата ми - цепна се отвесно,
а кучката, от стрес, хамен да ме захапе.
Натъртих се да бъда самодива!
Не мина никой да ме види тъй шикарна.
А бях от самодива по-красива...
Язък! Поетин, кьорав даже, се не мярна!
Радост Даскалова
© Радост Даскалова All rights reserved.
