По скулата на тихата ми муза
Обичам да те гледам вечер в тъмното,
когато сетивата са филтрирани.
Тогава светлината, неразсъмнала,
във рехавия мрак кристализира.
Тогава се побираш в мойта шепа,
смалена до една предсънна буза.
А тя е мека, мека фина пепел
по скулата на тихата ми муза.
И дишам обич с дъх на зрели устни,
разплакани до дъното на жаждата.
Преглъщам те на капки тежко вкусни
и ненаситно, миг по миг се раждам.
Напирам да изляза от кръвта си,
защото там е тясно за живота,
за цялата вселена живо щастие,
с което ме лекуваш и ме топлиш.
Вселената е всъщност само шепа,
в която те люлея, мила моя.
Заспивай, Радост. Аз съм само трепет,
надзърнал в тъмнината на покоя ти.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
