По здрач
На запад уморено слънцето клони,
забулват облаци - като с преде - небето,
окото кървавочервено ще заспи
с тъжни мисли за света обзето.
А там, където небосвода се допре
с прозрачната повърхност на водата,
ефирен лъч за мъничко ще спре,
за да целуне ласкаво земята.
И въздуха нагряван жарко през деня,
дълбоко ще въздъхне от умора,
ще се издигне над смълчаната скала
и ще потърси нейната опора.
Река планинска ще отбие път,
за да премине плахо водопада,
а капките вода немирно ще летят
надолу към безкрайната прохлада.
Пак мълчаливи борове ще затрептят
и тихо ще си шепнат в тъмнината,
как чудно е притихнал пак светът
и е заспала своя сън земята.
© Магдалена Василева All rights reserved.
