По змийски
Изгърбен, залезът по билото се свлича,
мечти се стапят в огнени искри.
Душата пепел е -
през пръстите изтича.
Онемяло е небето
и кърви.
Не съм тъй кротка,
както искаше ме, Боже!
Ребро не съм
и ябълката е една лъжа,
по змийски само кожата си свличам,
реша ли,
че мъж
си струва да обичам.
Ела ме виж,
когато съм любов
и зряла есен,
когато съм захвърлила
и срам,
и суета.
Когато догмите разкъсвам на парчета
и истинска,
в очите му
съм най-щастливата сълза.
Ела и виж!
А след това - съди ме,
но остави ми само този миг,
във който съм
последната му славеева песен!
… после,
удари ми тежкия плесник!
© Лъки All rights reserved.
