Почука на вратата ми…
Животът почука на вратата ми,
когато в него появи се ти.
Сърцето си аз ти отворих тихо
и оттогава нося в себе си небето.
И когато влезе в съществото ми,
тишината как звучи - прошепна ми.
И пътека от цветя разстла пътя ни,
там в лъчите на слънцето изгрели.
И розите смеят се като звездите,
а зимата и лятото се сляха в глас
и влюбиха се есента и пролетта,
и превърнаха се в огън като нас…
А времето спря да съществува
изпадна то в капан бездънен.
Има го само мига, тук и сега,
а светът ми побира се в твоята длан.
И люлката ми са обятията ти,
която издига ме в небесата.
И дъхът ти – извор е на въздух,
който като песен ме изпълва.
Аз съм най-щастливия човек,
който сляпо познава
всяка линия на ръката ти,
който те пази и върви с теб.
И сърцето ми ще се пръсне
и какво ще правя с тази любов?
И всичко ще се промени
и светът ми ще се преобърне.
С теб сърцето следва своя зов,
и носи небето между ръцете си.
И никога не е било така щастливо,
както когото се оглежда в очите ти.
И заспивам - спящата красавица,
и събуждам се, и благодаря на Бог.
И ръцете ти искам да поема ,
и небето в очите ти да изгори…
© Лили Вълчева All rights reserved.
