Под кръпките от упорита глупост
От белега не капе кръв. Не капе.
Пътечката си алена забравил.
Забравил и лицето, и ръката,
които с недомислие раняват...
По пътищата споменни единствено
се лутат гневни мисли - неудачници.
Събират сили да простят обидата,
но все не смеят прага да прекрачат...
Дори когато спрат да си починат,
по навик духат въглени заспали.
Един от тях - достатъчна причина
в сърцето пак да запламти омраза...
Един от тях ненавист ще посее,
търкулната във пукнатата мисъл.
Годините ще трупат напрежение,
но няма да посмеят да попитат:
"Защо не спря навреме? За какво ти е
постелка, от омраза изтъкана?
Нима е пò живот животът ти,
на белега припомнил, че е рана?"
Търгувайки душата си на дребно,
на дявола по свирката танцувайки,
оставаш на брега, назад загледан,
а можеше далече да отплуваш...
А можеше по-иначе... Сега е късно.
Животът се прегърби, закуцука.
Дори и маските му са закърпени
с парченцата от упорита глупост...
© Дочка Василева All rights reserved.
