Под шапката на шут
Безкрайна върволица дни,
животът му, като керван.
Дали светът се промени
и в егото си жалко взрян,
за него вече дом не бе?
Звезда остана – без небе.
Човекът – ни добър, ни лош,
продава всичко, за пари.
Живее си през куп, за грош,
по- сляп от червея дори.
Поглажда пълния търбух,
излязал от водата сух.
Виж – някакъв побъркан Ной,
събира твари, устремен.
Съдбата кой крои му? Кой?
Та генетически сгрешен,
човекът – взрял се в своя пъп,
да бъде доживотна скръб,
в най-искрените му слова,
да вижда плавей, тиня, кал.
Не, нямат право на това!
Кой в кожата му е живял?
Дори мечтател и глупак,
той стигмата си носи – знак,
че Бог е вечна светлина
и цветето що в трън кълни.
Не вярвате ли? Ето на –
бос по житейските вълни,
сред тръни, хули и сърчи,
поет побъркан пак търчи.
И ураган му сторва път,
и фар го води, надалеч,
напразно чайките крещят,
душата му е щит и меч.
Над хълмове и над била,
лети и с восъчни крила.
Намръщен често, а и строг,
друг път – под шапката на шут.
Той няма план, не спазва срок
и все е неразбран, нечут.
Дори и да не е добре,
той в дума свят ще побере.
А дóйде ли му съден час,
за глупостта си ще плати.
Cклонил глава, но не пред вас,
ще пръсне своите мечти –
ще знае – вяра е посял.
Напук на всички е живял.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Да, Марийче. Будала - лимитирано издание. 
