Под шумата на есента
Поглеждам облаците - бели великани,
затулващи безмълвна синева.
В такива мигове зарастват всички рани
и в безнадеждното открехва се врата.
На люлката на минало приседнал,
унесен в ритъма на древния й мах,
аз ставам доброволен роб на най-последното
и гилотината на бъдещето давя в смях.
А после цветето на есента у мен пониква,
затрупано с жълтеещи безброй листа.
Опитва то под шумата за помощ да извика,
но в струна скъсана превръща се гласа.
© Младен Мисана All rights reserved.
