Под сянката на родословното дърво
След сълзата мълчалива със ожулени пети.
тичах, дирех и намирах поводите да съм жив.
Болката – да не убива, може да ни оскоти.
Но решиш си да си силен, нямаш нужда от мотив.
Падах в бездни и окопи, бранех кърпения флаг.
И наивно, и жестоко, и напомняща за грях
всеизвечната Голгота ме пресрещна в утринта –
че прелистиш ли живота, ще се спънеш във смъртта.
– Ти, човече, заблуден си, рече ми веднъж мъдрец,
Пеперуда не е денем нощем хищният молец.
Тук редът е твърде точен, няма даже толеранс –
щом последвал си живота – ще достигнеш до смъртта.
Късен клон на дива круша няма как да носи плод.
Ти обаче все не слушаш мъдростта на своя род.
Затова и сам с охота тънеш в мрак и суета.
А простиш ли на живота, то простил си на смъртта.
Не допускай да си троскот, избуял във тишина.
Разгневи самия Господ – позволи си да си прям.
Не надявай сам хомота на свещена простота.
Примириш ли си с живота – то постигнал си смъртта.
Но в юмрук ли стиснеш длани и спасиш една душа,
ще си оня първозванник, дето дребните неща
е подминал и надскочил – крачка само, но каква!
И надмогнеш ли живота – надживял си и смъртта.
© Валентина Йотова All rights reserved.
