Подай ми път
Подай ми път, дордето свечери -
до късното на твоята забрава!
От злите, лабиринтни сивоти,
душата ми без слънце остарява!
Пианото дори не разпозна
ръцете ми, без музика стаени,
а чакаме на входната врата
сланата ми в очите примирени.
И тъна в пълноводна нищета,
замлъкнах - доброволно да очаквам!
Живота ми оглозга мъдростта
и грешките ми с името си спрягам.
Каква лъжа е тая пъстрота,
щом някаква си есен е сразила
последните ми слънчеви цветя
и моята единствена закрила -
... любовта...!?
Подай ми път...!
© Милена Христова All rights reserved.
