Подай ми ръка, за да изляза от стаята!
В бяла стая спи тишината,
спят и спомените в прах.
А вънка броди тъмнината
ухаеща на смола и страх...
Докосвам аз огледалото,
а то по мен се разпада.
И пари толкова бялото,
сякаш че съм на клада.
Търся вятъра, да ме погали,
да издуха с нежност тъгата.
Единствено той ще ме пожали
с нежността си и с росата.
Дъхът е убийство красиво
на самотата зад тази врата.
Сладко, тръпчиво, горчиво –
ще пулсира отново кръвта.
Какво значи някакъв часовник –
ръждата е влюбена в него!
Времето е вътре затворник...
времето тихо прокле го.
Животът е тук, животът е сега –
не е в стаята или зад стените.
Просто влез и подай ми ръка,
да грабнем от небето звездите!
© Ивелина каменова All rights reserved.
