Поддържам се мръсна

и гледам мръснишки света около мене.

Знам, че ти харесва...

Пия вечер коктейли с водка, мед и лимони,

за да поспя поне малко, когато те няма до мене.

Поддържам се мръсна,

защото под калта не се вижда как сърцето ми боли,

разбито...

защото не искам друг да посегне на него.

Ти си тръгна, с извинителното:

"Ти си по-силна от мене"

Спаси ли се!?

Всъщност не ме интересува,

надявам се силно да страдаш!

Искам да извикам в лицето ти,

с цялата си ярост:

"Обичам те, копеле!"

Но гордостта зашлевява слабостта ми.

И аз се покривам под пластове тиня.

Понякога мисля си, дали би ме обичал,

ако знаеш колко лесно ранима съм всъщност?

Дали би предложил ми

силното си, мъжкото рамо?

Дали би спасил ме от моите адски огньове?

Или пак ще ме оставиш

да плача премръзнала,

през първите пролетни бури?

А накрая калта от сърцето ми ще бъде отмита

и всички ще видят сълзите ми,

а в краката мръсната маска...