Поглед от долу
Облаците се топят
като захарен памук,
като детски грижи.
Само небето е вечно,
безкрайно,
необятно,
наблюдател,
повече знае от всички,
но защо ли нямо
и безлично?!
Кой би повярвал в нещо без представа,
само със надничане,
с мечти да се издигне чак до него,
до небето,
илюзия, която храни дребно его.
Орлите знаят колко е измамно
чувството за близост със простора
там във висините.
Виждал съм небето синьо и във други цветове,
без да са измислени от него.
Кой би приел и слънце и луна?!
Кой може като в огледало
да се оглежда във морета, в океани?!
Виждал съм това, което виждат всички,
но падащи звезди не ще обикна.
Небето е безчувствено, жестоко...,
простете Вие, романтици!
© Иван Иванов All rights reserved.
