Погледа ми трескав търси Теб...
От вярата Ти пия. И се мъча.
А стъпките уж следвам. Всеки ден.
Опитвам да прощавам. Още уча.
Не спирам, щом усетя, че си с мен.
Но трудно е. На Теб ли да го казвам?
Измъчен за човешкия ни род...
Нима са прави: „Няма ненаказан
за сторено добро във тоз живот”?!
Понякога унивам. И не дишам.
От болката душата ми гори.
И стихове опитвам се да пиша.
Така почиствам мойте руини...
Не, кръст не нося. Тежък е, приятел.
Превалям хълма, доста натежа.
В душата ми захвърлих го. На „тясно”.
Със мъка го натиках. И вървя...
Но ето, за почивка малка спирам.
И погледа ми трескав търси Теб.
Едно зрънце от Твоето забивам
в сърцето си. От трънния венец...
© Криси All rights reserved.
)
