От вярата Ти пия. И се мъча. А стъпките уж следвам. Всеки ден. Опитвам да прощавам. Още уча. Не спирам, щом усетя, че си с мен. Но трудно е. На Теб ли да го казвам? Измъчен за човешкия ни род... Нима са прави: „Няма ненаказан за сторено добро във тоз живот”?! Понякога унивам. И не дишам. От болката душата ми гори. И стихове опитвам се да пиша. Така почиствам мойте руини... Не, кръст не нося. Тежък е, приятел. Превалям хълма, доста натежа. В душата ми захвърлих го. На „тясно”. Със мъка го натиках. И вървя... Но ето, за почивка малка спирам. И погледа ми трескав търси Теб. Едно зрънце от Твоето забивам в сърцето си. От трънния венец...
Така е, няма ненаказано добро, но все пак, направи добро и го хвърли в реката, казват старите хора. Един ден то може и да се върне! (Но да знаеш, връща се!)
Аплодисменти, Криси!!! Страхотен стих! Прегръщам те много!
Хей, липсваш ми!...
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
Усетих го като мой!
Благодаря ти!