Погрознял...
Чак днеска разбрах, че не ме харесват.
И как, като на себе си станах грозен.
Добродетели? Никому не са интересни,
да не кажа, че приличат на поза...
Като ще взема да хвана пътя,
защото тоя живот не ме пожали.
Само да знаех как без душа може плът,
щях да я пратя да върви по дяволите.
Ала никъде май не ми е по мяра.
Отесняха земя и небе, разплакани.
Нито релсите на малките гари,
стават крила за ръждясали влакове...
Ама нищо, че вече не ме харесват.
И без друго тежа с недоверие.
Още със стихове ви броя за свестни.
Докога ли? Имам много свободно време...
Как тежи тази тъжна умора,
сякаш имам камъни под клепачите.
Тя, солта от сълзите горест е,
ако никой, никъде не те чака...
Стихопат.
Danny Diester
© Данаил Антонов All rights reserved.
