Похват на душата

Всеки път със лице към Балкана
сядам на пейката, в двора,
щом мрачна тъга ме обхване
или тежка досадна умора.

А онзи величествен, свят ореол
до безкрайност прегърнал върха,
в светлина ме облива, дава ми воля
и красотата с магия ми спира дъхът.

И чувствам се жива, по-жива от вчера,
с величие пълна, с крила на орел
и полет в простора, пак ще намеря
вяра за утре и любов без предел.

А сетивата ми жадно ще черпят и утре
храна за духа, с очи на сърцето,
благословена ще бъде поредната утрин,
ликувано щастие ще грее лицето.