Покер

Дори да чуя звън на хлопнало мандало,

играя покер с комарджийката смъртта,

че шапката ме стяга, пусто опустяло,

да мина метър портите на вечността.

Пет пъти се разминах с нея (милостива):

"Недей да духаш сам житейския фитил!"

Вгорчавах си живота, тая крива нива,

за кой ли път пелина на живота пил.

Не знам дали играе тя по правилата.

Дали блъфира ме, че всичко е хазарт?

Но не, пред мен не ù минават номерата -

макар и мек, но мога и да бъда хард.

Тя скърца със зъби на моите печалби

и неведнъж натри главата ми със сол...

Ще ми намери цаката и ме ограби.

Тогава ще съм и от червея по-гол.

Богат съм, колкото съм беден - паднал рицар...

Но словото ми на поет е моят ранг.

Познавам зъбките й, хитрата лисица.

Заложил себе си, играя на ва банк.

Аз имам печеливша карта във ръката.

По-точно, във сърцето - християнски род.

Ще бъда с нея победител във играта.

Защото тя е и подир смъртта живот.