Покоя на поета
Препращаше поета свойте думи силни
към нови гости, нови светове безбрежни.
Той смяташе за своя свят безкраен,
че би могъл да стане мек и таен.
Поетът вярваше в посланията криви,
защото тъй те ставаха добри и живи.
Когато срещаше смъртта в очите свои,
поетът лъжеше я, веч' презрял покоя.
В пространството на светове безкрайни,
той търсеше ли, търсеше и тайно
надяваше се да открие смисъл
в това, което пее с писък...
Поетът грозно грачеше във мрака,
презираше и хулеше, разплакан,
кълнеше и заканваше се ядно,
сърцето си разкъсваше, тъй жадно
за истини, за правда и утеха,
за край на пропилените успехи,
за новото начало през безкрая
и за
покоя на съдбите,
вечен,
таен...
© Нико Ников All rights reserved.
Тъжно е това твое стихотворение,
