Ето ме, пак сама седя в ъгъла и отпивам глътка вино,
сърцето се разкъсва, очите ми ридаят,
а как искам да впия устни в твоите, искам го неистово,
и пак сама седя и плача си, а те сълзите не спират...

Защо трябва да е трудно да си с този, когото обичаш,
защо трябва да плачеш, да страдаш и да се молиш,
защо не може просто да го прегърнеш,
защо не може просто с него да бъдеш?!

Защо съдбата все ни изпраща препятствия,
все ни изпитва и все иска от нас да сме силни,
защо за миг не може да сме слаби, да сме искащи,
и най-накрая да бъдем щастливи и обичани?!

Защо на рамото ми тегне сълзата неотронена в окото ти...
Защо когато имам нужда, не мога да се облегна на рамото ти...
Защо сърцето пак ми блъска, а без юзди са влюбените нощи...
Защо когато искам те, те няма и без теб заспивам нощем...

Ти си моята сила, от която имам нужда и нощ, и ден,
ти си моята любов, от която имам нужда тук и сега,
ти си моят въздух, от който се нуждая, за да дишам,
ти си този, този, този, когото обичам!

Дали жената в теб е съща, или мъжът във мен се връща,
дали пътят ни е същият, или пък от там се връщаме,
дали съдбата ще се склони да се обичаме,
дали Господ ще помогне, за да сме заедно?!

Защо навлезе в моя свят като мечта, 
защо навлезе ти като магия?! 
Мечта със сбъднатата красота и 
всячески като магия!
Защо?!