Пороците попих на този свят
Вървя по тротоарите безмълвен,
без цел и без посока, и без смисъл.
Дали октомври тайно ме ориса,
да бъда туй в което се превърнах?
Да искам ветровете да ме брулят,
забравил, че живота има стойност.
Затуй съвсем нахално-непристойно,
готов съм само себе си да хуля.
Мъглите даже искам да ме скрият,
да бъда част от тяхната магичност.
Едва тогава нещо неприлично
в душата си навярно ще открия.
Оглеждам се в листата пожълтели,
в самотните пресъхнали потоци.
Попил съм сякаш всичките пороци,
които този свят са сполетели.
© Данаил Таков All rights reserved.
