После-óбично
Не ми влияе смяната на климата,
графитено-оловното небе...
Прегръдките се въсят, че те имаха,
а днес са просто скръстени ръце.
И не от студ треперят плахо устните,
от мидена черупка по-сами.
Проклинат тихо пристани напуснати
в среднощен бяг. И малко им горчи,
но не от сол, по кожата засъхнала
след отливи и жълти ветрове.
Очите празни, сóлници изпръхнали,
отдавна не приличат на море.
Не ме убива пясък във сандалите,
убива ме пустинята в кръвта.
Нормално е. Но някак не е правилно
денят ми да е с цвят на самота.
Не ми влияе кротката предесенност,
дантелено-пълзящите мъгли...
А просто после-óбична депресия
във мене се опитва да боли.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
